The conditions

Уф, макар този блог да ми е поредната доза разтроение, пак не "ща" да го трия.
Направо ще си кажа каквото не ми е наред - фактът, че ми е неизвестно кое е въпросното нещо.
Чувствам се зле. Ако пльосна едно грозновата клише - че този блог отива към кошче за душевни отпадъци ще съм пак далеч от истината, защото на мен и цяло сметище няма да ми стигне точно в ей такива сиви моменти, просто се ровичкам и човъркам себе си и ми става все по-зле и дори не ме грее как точно пиша това, само имам творческото желание да издраскам върху нещо, че се усещам сама и без да я рисувам гримасата ми ще се отбележи върху написаното и дори не искам да проключвам точно това изречение, защото ме държи в клетката на това, което ми е и това, което съм.
Чувствам се ненужна, плашещо ми е. Денят е необичайно слънчев, но на кой ли съм притрябвала точно сега, преди, винаги и после? Даже на себе си не съм...
Просто е по-трудно, отколкото очаквах. Ха, сякаш наистина съм очаквала нещо.
И имам едно приливно усещане, че ще пиша споро пак в този блог, за това ще се наложи да го променя, колкото по-семпло, толкова по-незаинтригуващо ме, предполагам.
Чувствам се изоставена. Без да съм. Като онези стари порутени къщи, които преди са били в разкоша си, а сега са ненужни - в началото фасадата не издава отчуждението, но после, малко по малко песъчинките се отделят, капят... доато започнат орнаментите да падат и с трясък да се пръскат отвъд разкоша на миналото. Полсе ще съм разрушена уж от създатели, а жалки бездомници ще разнясят сив спомен за спасителното време тук.
Useless and forgotten.