Разни хаотични мисли

Винаги по някакъв начин съм се чувствала неразбрана, не в смисъл на неоправдана/жертва, а просто различна в начина си на мислене. И в последните месеци като гръм от ясно небе ми дойде констатацията, че има точно един човек (който скромната ми персона познава), с когото, така да се каже, сме на един акъл. И това, дами и господа, е братовчедка ми. Причините да осмисля тая ситуация си водят началото от преди няколко месаца, едни мейли, едни кореспонденции в стил "Искрено и Лично" и от двете страни, но така разбунените духове се поукротиха за известен период. Поводът да ми е на сърце това пък е една готина книжка, която не ми остава много време да чета, но пък която съм 9х% сигурна, че моята си братовчедка е чела. И то на точно този чужд език, на който я чета аз. И то на точно моята възраст в момента. Ако не я е чела пък би искала да я прочета, което, по моите критерии, пак се брои. Пък.
Разбира се, няма как да пропусна и афинитетът към оранжевото и иронията, доста сходните разбирания за стойностна музика, наличието на сходни таланти и, разбира се, блоговете.
И няма значение дали тя ще прочете този пост. Но искрено мога да и кажа: Липсваш ми. Много.
С нея се гордея ужасно много и още повече се радвам, че точно на нея приличам. Просто заради човекът, който е. И заради всяка усмивка, която е предизвикала. И заради усещането, че има човек, който би разбрал. Знам, че съм я ядосвала и/или дразнила по известни начини. Но тя е човекът, който в точно този момент искам да гушна, "една голяма мечешка прегръдка", както тя казва. Знам, че тя не би ми позволила да се забърквам в глупости, да ми минават черни мисли или да се примиря с не-забавното в живота, вместо да си го направя както ми харесва. И би ме подкрепила. Която пък идея значи много за мен.
Фъстаковката я обича :)
***
Но това горе е малкка част от налудничевото ми по default съзнание. Общо взето основното, което ми се случва в "последно" време е да осъзнавам и емоционално да подскачам върху факта, че обожавам литературата, искам да говоря за нея (крайно време беше и учителката ми да се осъзнае колко точно "много" е това), а аз действително имам солидно количество умнотии за казване. Въобще искам да кажа много на света около себе си. Една значителна част от този свят пет пари не дава, но пък и аз подобаващо отвръщам с общо взето същото.
Искам шанс да поправя собствените си гршки спрямо самата себе си. Имам съвсем, абсолютно, перфектно ясна визия за това, което искам да постигна. И напълно различавам правилно от погрешно. И концепцята за неотклонното водене на живот по едни мои си простични хармонизирани правила е което ме занимава в текущия момент. Искам да съм добър човек. Сама си отнех тази възможност за определен период. Искам да покажа на хората колко много ги обичам. "Колко много", точно тоооолкова, колкото не съм в състояние да покажа ;) И все пак... (= А под "хората" имам предвид всички. Не точно човечеството, а просто човекът като такъв. И аз съм човек, и себе си обичам. Обичам света. Моят свят. Не е изкривена представа на побъркан човек, колкото и да съм мислила над тази възможност, но за това ще побърборя някой друг път, защото е мътна и кървава :Pp
Въобще Моят свят е хубаво място. Хубаво в един субективен, усмихнат смисъл. Общо взето - gerrified (according to a person who told me hell beautiful stuff recently. Simply a huge thanx.)
Обичам и тази песен :)

Guano Apes - You Can't Stop Me

Someone is coming out to see the light of our destination
a maniac neurotic fool who wants to jump off the isle
how can you know that I'm the one
who lives the maddest vacation
another road another trial
where's the difference
tell me right

You can’t stop me
I love the world with all its lies
You can’t stop me
I’m close enough to kiss the sky
keep it to myself
keep it to myself

Why are you coming out to see the road of last destination
I won't look back for the shadows
they're growing up to me
we're trapped in this song
so we leave them to head our salvation
Another you another me
where's the difference
tell it to me

You can’t stop me
I love the world with all its lies
You can’t stop me
I’m close enough to kiss the sky
keep it to myself
keep it to myself

Roadcracker
Bonebreaker
Street taker

Oh, look! Happyyy (sun)

After spending the whole day being lazy I thought I should take a little more time doing the same so I rejected the lovely invitation I just got to go out in the unbearable cold and have some time with a friend (in presence) and some friend(s)... let's say from the past ;) The thing is that, though they might not realize it, I would need an hour to get ready so I would meet them at.. hmm... approximately 10pm. And because I'm not in the emotional condition to prove my full age right now, I'll skip tonight's chance. The good news is the bright opportunity for me to go to some (yet) unidentified party in the freaking start of the week.

So now I'm just standing here, doing my nails, kind of dancing to the pretty good soundtrack of "Guess Who", which I was just finishing when I got the phone call. This song's really cool, smiling you know :) *dance* I remember dreaming to be in a music video when I was 10 years old. (brain-washers...) I had almost forgotten about it. Well, honestly... I would not refuse doing that now.

Oh, oh! How could I forget that! I chose my dress for the prom! *party* It's gorgeous and I love it of course ;) Short, peachy, high-waisted, small - just like me *grin* I'm going for a fitting the following week, I would definitely show my girly side (again) and take a friend with me. [I'm so excited and I just can't hide it..]

Gotta finish my homeworks though (and also my nails) so I will keep on smiling idiotically and cherish the amazingly good mood everyone's in at the moment away from the keyboard. Apparently, close to the speakers. Which (what a surprise ;), reminds me of a song! [Don't stop, make it pop, DJ, blow my speakers up (sun) (sun) (sun) ]

Heyyy I'm happy :)

I'm also slobberinggg, aren't I xD Feels good though :) (angel)

Now playing: Winamp *** 33. B2K feat. P. Diddy - Bump Bump Bump

Ъъ?

Не мога да повярвам, навън е почти лято, на мен ми е почти лятно и въобще моят си космос се хармонзира почти изцяло. Не съм излизала с приятелките си повече от месец и тази вечер вероятно ще го направя, женските компанийки ми липсват ужасно... Искам да проведа един нормален момичешки разговор, да прекарам малко повече време от обичайното пак просто ей така и като че ли това е единственото, което би ме зарадвало истински в момента. Исках и ретро парти, но бих го прежалила за няколко спокойни часа разговори за лигави елементарности, фон-дьо-тен и световни несправедливости. Само това искам от днешния ден. Не е за мен да спасявам света, неспособна съм да предотвратя глобални карастрофи (точно в момента, за друг път кой знае...) и въобще да завъртя земята в по-правилна посока.
Другите нямат право да определят за какво ме е грижа. Нито дали и защо бих обичала. Нито дали бих се водила от чувствата си. Другите са просто фактори около мен. И щом така или иначе няма да ми е ок, поне избирам достойството си. Омръзна ми да съм между чука и наковалнята, вината винаги да е в мен. А искам само нежност и уважение, искам понякога хората да се питат как аз възприемам действията им. Това, което рефлектира по какъвто и да е начин върху мен сякаш никога не е било предмет на чуждото внимание. Нима съм толкова незначителна... Или просто "човеците" сме такива? Сме ли?
Искам някой да ми разясни всичко това в предния абзац. Както учителката ми по английски казваше, any volunteers? Guess not...

Празнота

Чакам пресата да загрее, радвам се на кафето и не проумявам как е възможно всичко около мен в момента да е тоооооолкова невъобразимо дразнещо, отегчително, неприсъщо ми, далечно... Сякаш не ми е мястото тук. Не ми се общува с тези хора, нито с онези, които ще са покрай мен следобед. Нито ми се спи, нито нещо си заслужва да остана будна, да вървя срещу вятъра и под дъждовните капки, да с намеря чадър. Дори огромното огледало в дясно не може да побере безизразността на лицето ми в момента. Не разбирам защо хората постоянно ми поставят някакви органичения, стереотипи, искат още и още от мен, притискат ме, изстискват ме и дори вече няма значение, че накрая не са доволни, това сякаш също е стереотип. А има толкова малко неща, кото в момента биха ме направили щастлива. Жалко е, че са толкова малко. Чувствам се дори физически потисната, отчуждена съм от самата себе си, защото не откривам начин да задоволя елементарните си емоционални потребности. А не мога да избягам от себе си, искам да се забавлявам, искам да нямам часовник, на телефона да му падне батерията, а нито едно от лицата около мен да не ми се струва дори мъничко познато. Искам едно положително безвремие. Да, в моето съзнание има такова. Искам стагнацията да се простира до там, че никой действтелно да не се интересува от мен, най-вече дори привидно. Искам да е незабележима неориентираността в погледа ми, искам дъвка с мандарина, искам да не трябва всеки ден да стоя на едно място, втренчена в несъществуващия смисъл на произвола пред себе си и това да е най-покъртителния унищожителен мисловен застой. Искам да ми се слушат малоумни весли безсмислени в цинизма си песни. И да ми се танцува на тях. И да танцувам наистина.
Искам или да се кача на масата и да се държа безобразно и "непристойно", или просто никой да не забелязва къде съм. Защото в момента съм някъде по средата, в сърцевината на нищото, поразителната липса на внимание от и към мен бележи ежедневието ми с потресаваща белота. Дори не сиво, защото то би имало някакъв нюанс. А бялото няма нюанси. Няма настроение. Няма белези. Има празнота. И в нея аз.

Now playing: Winamp *** 2205. Raimundo Fagner - Dezembros

Giving a sign of presence

Изработих си поредната невъобразимо абсурдна концепция и... се оказах права. Чак сама не си вярвах, но се убедих, че това, което очаквам е в разрез със световните тенденции. После просто се прибрах и гледах "Семейство Симпсън", изкъпах се и до текущия момент се чудя с какво да се облека за утрешните жизненоважни (че даже и по-малко) снимки за легендарните албуми. Суетенето по женски ме тресе сериозно тази вечер, under my ubrella-ella-ella... Съучениците ми са тотално изтрещяли и по цял ден са едни панаири, едно шоу... да ни завиди Къци. Учителите не са по-назад, по литература почи ми развали купона днес, после пък аз самодоволно си заслужих шестица, по английски ме гледа малко страшно, случайно да не взема да подсказвам (да, бе, аз тоя акъл да не съм го намерила на улицата).
И понеже имам удовлетворяваща ме нова прическа, настроението ми е сравнително добро. Драскам глуспоти тук и се правя, че всичко е ок, защо ли пък да не е...
Радвам си се още от време на време на Matt Pokora - Catch Me If You Can *dance*, припявам си на-на-на-на-на... catch me if you can... na-na... Помня текста на умопомрачително затъпяли песни от преди няколко години, примерно в 6ти клас съм харесвала Chocolate на Kylie Minogue, сега, ако я чувах за пръв път бих била ужасена, но текстът си върви като субтитри в главата ми. И още се чудя букли или вълни за прическата за утре - дилемата на днешния ми ден, apparently.
А на моста наистина имаше куче.
:P

Now playing:  Winamp *** 16. Christina Aguilera feat. P. Diddy - Tell Me

Разочарование

Ръфам си поредната ябълка и си мисля колко кофти човек съм станала. Променила съм се прекалено много и дори пред себе си не мога да се оправдая с нечие неопределено външно отрицателно влияние, което, о, колко тъжно, неусетно ме е подтикнало към промяна. В крайна сметка сама избирам и направлявам поведението си. А в последно време сякаш случайно се вглеждам в някой детайл, който безкомпромисно ми удря морален шамар и ми сочи всяка глупост, която съм направила, едина след друга, верига, изглежда безкрайна и се увива около мен, стяга се и спира дъха ми, явно в собствения ми уплах от това, в което съм се превърнала.
И не се харесвам такава, не съм даже себе си, а съм някой, който никога не е трябвало да бъда. Плаши ме и това, че съвсем ясно съм виждала грешния избор, но пак съм го правила и пак след това вътрешно съм се оглеждала в самозаблудително недоумение с влажен поглед върху бледото, безжизнено изражение. А щом се плаша от себе си, значи дори себе си отблъсквам, до къде я докарах...
И въобще не искам да чувам, че сега е времето да постъпвам грешно, защото последиците са елементарни. Не са. Всичко, което правя рефлектира върху хората около мен, онези, които обичам и които ме обичат заедно с грешките ми. Но, ако сега пораствам, искам и да развия съзнание на отговорен и стабилен психически човек. Точно такъв, какъвто не съм сега... и какъвто бях преди известно време. И дори много хора да не забелязват промяна в мен, аз я виждам по-ясно с всеки ден и всяка минута, която прекарвам съзерцавайки онова, което съм изоставила в името на грешната изоснови утопия за свобода, освободеност и свободолюбие.
Не, не съм свободна, защото е нечовешко да не се съобразявам с никой, а аз се осъзнавам на първо място като човек. И дори никога не съм искала точно това... Искам да уча в друг град не, за да избегна някакви семейни ограничения, а, за да си дам възможност да се науча сама да се справям със собствените си бариери. Никога не съм искала да избягам от собствената си действителност, дори така да е изглеждало дори на мен. Аз обичам действителността си. Защото обичам изконно човешкото, а то има своите грандиозни недостатъци, които всъщност го определят и които подтикват мен да се боря със себе си точно сега и да преодолея страха от посоката, в която съм вървяла до сега.
Сякаш съм стигнала до кръстопът, поела съм в грешната посока, вървяла съм определено време и сега, когато се обърна не виждам онзи кръстопът, а само последиците от грешното решение, взето пред него. Не искам да се връщам на кръстопътя, защото това означава да вървя назад. Искам да намеря пряк път към вярната пътека, във вярната посока, а това въобще не значи да променя сегашното си аз коренно. Защото действително това не съм аз и никога не съм била, по-скоро съм някаква сенчеста самозаблуда, щрихован силует, просто искам да го изтрия. Но ме е страх, че този период е както остър молив върху снежно бяла хартия - дори след като е изтрита грешната линия графит, по листа остават следи, безцветни, но видими под определен ъгъл и на определена светлина. А в случая това е ъгълът на собствения ми мироглед, но не в светлина, а в тъмното, когато тихо и меланхолично изучавам себе си и безмълвно прокарвам пръсти по онези уж невидими линии. И те са не върху лист, а върху бледата призрачна плът на онова същество, забравило човешкото в себе си, зачеркнало го, предало го.
Онова, което ми е давало най-силни усещания е самата идея, че съм човек. Това ме разтърсваше емоционално, подаваше ми ръка, когато имах нужда от собствената си подкрепа и увереност, и ме спираше от погрешни крачки, когато осъзнаех, че съм на ръба на личностната си пропаст. Точно това размених, явно, за да си докажа, че да бъркам е съвесем присъщо ми и моите грешки са точно като на всички останали - възможни, случващи се и осезаеми.
Исках си дъгата, отразена в безброй сапунени балончета. Искам си я и сега. Искам тези по детски усмихнати балончета да отразяват усмивките на хората, най-вече на тези, които обичам. А аз ще се отразявам в тях, със задоволство ще откривам отново едно по едно чисто човешките несъвършенства, които съм искала да отхвърля, като съм пречупвала собствените си принципи. Ябълките са в изобилие, греша ли? Червени, бляскави и ароматни, а аз пак ще протягам ръка към тях, пак ще започвам пост със същите думи като този, но искам последвалите ги да са по-различни.
А в момента съм едно ограмно разочарование за самата себе си.

----------------
Listening to: Lacuna Coil - Our Truth
via FoxyTunes

Шатрата!

Преди броени минути си взех мечтания цял следобед горещ душ, в стаята ми се разнася сладък бонбонен аромат от новия ми шампоан и тези две простички неща в комбинация с още по-горещ чай с много мед ме накараха да се почувствам значително по-човешки и по-комфортно в кожичката си, защото в училище траках със зъби от студ и глад приблизително 6 и половина астрономически часа.
Ще си направя още един чай...
И понеже Winamp си е по принцип включен, през слуха ми минават всевъзможни своеобразни простотии/шедьоври. Та, в паралел в любителската ми 13+странична тема по история, заради която умишлено и великодушно почти се лиших от сън снощи, ей сега ми се пуска Румънеца & Енчев - Шартата. Съдбата би могла да е хапливо иронична, когато я предизвикаме ;) И така от двайсетина минути аз и колежката историчка (ак. Маринова) се радваме сърдечно на сатирично-поетичните излияния на родните талантни.
Онсовна задача за идното денонощие - да си навлека нещо пуловерообразно за застрашаващото ме с измръзване/посиняване/кристализиране пребиваване на учебна територия. И в момента изпитвам непреодолимо желание да погълна нещо здравословно, да си почина емоционално и да заспя докато в стаята ми още мирише на сладко и лимон. Вероятно трябва да опитам да спра кафето. Днес изпих само едно и едва се сдържах преди малко, докато щъках из кухнята, да не си направя пак, но нека поне тази вечер да спя, не, че някаква си чашка с тъмна вкусна течност може да ме спре.
Искам пак да е топло, слънчевите ми очила сякаш плачат да ги нося пак! И червената рокля, и летните токчета с лятно настроение и въобще лятото заема една централна част в мисловното ми пространство, понеже тогава всичко е едно такова оранжево, лимонено и жизнено, точно каквото го харесвам и точно, каквото в момента не е извън пределите на съзнателните ми заблуждения.
И все пак поздрав с Шатричката... Идиотска песен за идиотско настроение. И още много идиотски часове прекарани в драскотене от моя страна :P

----------------
Listening to: Rumaneca & En4ev - Shatrata
via FoxyTunes